Филип Лхамсурен – българинът, който прекоси Амазония сам

Снежана Мечева

Филип Лхамсурен е от онази порода хора, които сякаш са родени за приключения – обича да живее отвъд предела на възможностите, не спира да се учи, не спира и да се усъвършенства; пътува, за да живее.

Първото си голямо приключение изживява през 1997 г. Тогава той се отправя на дълъг път към Монголия, с която го свързва кръвта във вените му. Израснал в бежански лагер и интернат, служил в редиците на Френския чуждестранен легион, Филип е свикнал да ходи пеша, да разчита само на собствените си сили и да бъде в тясна връзка с природата.

Именно тази връзка не спира да търси и днес. И я намира – както по време на велопреход от 10 хиляди километра от Родопите до Памир, така и в сърцето на амазонската джунгла, но и в родните Родопи.

През 2015 г. прави опит да прекоси амазонската джунгла сам, придвижвайки се със силата на собственото си тяло – пеша, с колело или с каяк. Не успява, защото стрелят по него и го ограбват. Но това го мотивира и три години по-късно го връща обратно. Ето така Филип Лхамсурен става и едва третият човек в света, прекосил Амазония сам.

Рискованото приключение отнема общо пет години и се равнява на над 7500 километра в джунглата, които Филип запечатва в книга и във филм, озаглавени „Прегръдката на Амазония“. 

И макар че приключенията са това, с което става известен, те не са самоцел – Филип рекорди и постижения не гони, а предизвиква и променя себе си. Но той умее да живее пълноценно и през останалата част от времето – посветен на семейството и на работата, която обича.

Животът му след експедицията в Амазония не се променя коренно, но променя него. Днес той смята, че е различен, по-добър човек в много отношения. От 10 години се занимава с туристическа дейност, предимно с деца. Иска да ги научи на отношение и уважение към природата.

Радва се на малките победи и иска да е на 100% както тук и сега, така и там – на другия край на света. А за приключението, което често сънува и още не може да осъзнае, че му се е случило наистина, ще ни разкаже сам.

Как се пише книга и се прави филм по преживяно приключение?

При всяко пътуване съм писал, това е лична потребност. За книгата ми беше сравнително лесно, тъй като по време на пътешествията пиша дневници, след което само ги редактирам. Дневниците ми бяха единственото четиво в джунглата. И когато чета какво съм написал в минали дни и критични моменти, ги обмислям по-обективно. Това помага да разбера дали вървя в грешна посока, или не.

Филмът е сложен за създаване, но беше цел. Зад гърба си имам вече три книги, но ако днес не заснемеш това, което си направил, все едно не си го направил. Опитвах и при предишни експедиции, но всичко завършваше с фиаско. Да се бориш за оцеляването си и да снимаш, беше игра, която губех често. Този път обаче се запознах с един човек в Бразилия – Румен Койнов, който живее там от 22 години. Той засне половината от кадрите. Посрещаше ме и ме изпращаше в началото и края на всеки етап, носеше ми екипировката и лекарства.

Какво е Амазония за теб сега?

Много голяма част от моя живот, но и нещо много важно за планетата – най-голямото живо кътче на сушата. За съжаление, без него няма как да работи добре целият организъм – планетата. Но хората, при това и тези в Южна Америка, не го осъзнават.

Това, което видях там, мащабите на обезлесяването, ми подейства много негативно. Бях подготвен – на толкова места по света вече всичко е погубено. Но да изживееш това, което се случва в Амазония, да го видиш отблизо, за мен си остана една травма. За съжаление, смятам, че това не може да се промени. Амазония вече е една обругана земя.

Кой тогава е истинският господар на джунглата?

Човекът. Той знае какво го интересува. В природата няма господари, няма класации между видовете. Ние определяме някои животни като по-силни или по-слаби, но те всички живеят в симбиоза помежду си.

В природата ти си никой. Днес може да ти е ден, утре да не ти е. Както обичам да казвам – не побеждава най-силният, а този, който е най-гладен. И това е така, гладът движи инстинкта.

Как природата ти помагаше, за да оцелееш?

Може би това ме различава от всички, които си поставят цели и преследват рекорди. Аз не гоня нищо, за мен важна е връзката с природата – да я чувам, да я усещам, да я разбирам и да се уча от нея.

И тя много често ми е показвала как да оцелея. Когато ми свършва храната например, гледам с какво се хранят маймуните и ям същото. Определен вид палмови дървета пък ми показва, че влизам в огромно мочурище, а не просто в наводнена гора. Това са неща, от които зависи животът ти, ставаш по-мнителен, следиш ги и хващаш ритъма на природата. Не е нещо сложно, в гените ни е, но трябва да му се посветиш, за да го чуеш.

А как същата природа поставяше под въпрос оцеляването ти?

За мен най-трудните моменти на едно пътешествие са винаги в началото. Тръгваш със солидното чувство на човек от града, но тук властват едни правила, които не работят, особено когато си сам.

В началото се пуснах по Рио Негро, приток на Амазонка. Реката беше много бърза и пълноводна от дъждовете. Лодката не беше подходяща, не прецених, че трябва да изчакам още няколко дни, за да стане нивото на водата малко по-ниско, скалите да се оголят повече и да намеря правилната линия. Няколко пъти се обърнах, счупих лодката и можеше да свърши много зле. Това се случи от нетърпение – една чисто човешка черта, едно неуважение към природата.

Имаше ли момент, в който си казваше, че по-голямо изпитание не си преминавал?

Аз не мисля по този начин. Когато съществува трудност, гледам как да я заобиколя или да я преодолея по най-безопасния начин. Отивайки там, съм си дал сметка, че ще има много препятствия, сънувал съм го, подготвил съм се добре, доколкото мога психически.

И сега, от време на време, сънувам Амазония. И като се събудя, си мисля дали всичко не е един сън, дали наистина се е случвало. Давам си сметка, че имам голяма доза късмет. Но той е и защото имам любов към тази природа и това много ми е помогнало.

Амазония по суша или Амазония по вода?

Свързани са. Когато има вода – използваш я, когато има суша, трябва да вървиш през гората. Но погледът от нивото на водата, от реките, езерата, блатата, е един друг живот, едно друго лице на Амазония. Когато влезеш навътре в гората, е друга история.

Планирах експедицията така, че да видя и трите лица на Амазония – водния свят, движейки се с кану; животните и растенията в гората, където вървях пеша; животът на местните, докато се придвижвах по пътищата с колело.

Кога водата беше твой приятел и кога – враг?

В началото имах 15-дневни бури без цял слънчев ден. Нивото на водата се беше вдигнало с 4-5 метра и ми помогна да се движа рекордно бързо. По-късно разбрах, че съм изминавал по около 200 километра на ден. Но в Рио Негро имаше двуметрови вълни и само носът на кануто ми се виждаше.

Бях като сърфист – на гребена на вълната, при това буквално. Беше хем еуфорично, хем малко плашещо. Но ако подцениш силата на водата, тя лесно се превръща в твой враг. Трябва да я чувстваш, да знаеш много добре как се променя времето. Когато си в средата на толкова голяма река, бурите са като бури в морето.

По колко вода консумираше на ден в джунглата?

От жегата губиш много вода. Стигал съм до 12-13 литра на ден – „конски дози“, както пише в книгата, особено когато се движа пеша в джунглата. Полагаш много усилия, няма пътеки, изморително е и постоянно се дехидратираш. Ако на 20 минути не спреш да пиеш вода, ти се вие свят и припадаш, получаваш крампи…

Ако сега тръгваш на същото пътешествие, какво не би направил така, както си го направил предишния път?

Много малко неща са били грешка. Пресичал съм реки, които са се оказвали много трудни. Губил съм си раницата, търсил съм я. Дребни проблеми, които можеха да завършат с липсата на много важни за оцеляването ми приспособления.

Опитът ми дава правото да минимализирам тези грешки, но не ми дава правото да се сблъсквам с нови рискове. Много неща не ми се случиха – не ме ухапа отровна змия например. Това, в което вече имаш опит, има голям шанс и да не ти се случи.

Не мисля, че имам някакви големи грешки. Щом се случи и съм жив и здрав, няма какво да коментираме. Имало е моменти на страх, на чудене, но съм ги преодолял, това е най-важното.

Какво тогава е следващото предизвикателство?

Аз винаги имам идея, имам идеи до старините си. Но съм човек, който гледа знаците. Когато вятърът е попътен и го правиш с одобрението на близките си, тогава тръгвам.

Сега съм в период на събиране на късмет, за да тръгна на голямо пътуване. Трябва да поживея и нормалния живот. Планирал съм, но все още не е ясно дали ще се случи. Стремя се всеки път да правя нещо, което е трудно и не знам как ще завърши. Просто трябва да е нещо ново, за да уча, за да има тръпка. Правя го, за да живея, а не за да умра. И винаги знам, че животът е по-голям от моите намерения.

Снимки: личен архив